Атанас Семерджиев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Атанас Семерджиев
български политик
Роден
Починал
8 май 2015 г. (90 г.)
Националност България
Учил въвВоенна академия на Генералния щаб на Русия
Работилгенерал-полковник • политик
Политика
ПартияБКП (1943 – 1990)
БСП (1990 – 1992)
1-ви вицепрезидент на България
1 август 1990 – 22 януари 1992
Началник на Генералния щаб на БНА
22 март 1962 — 28 декември 1989
Народен представител в:
V НС   VI НС   VII НС   VIII НС   IX НС   VII ВНС   

Атанас Георгиев Семерджиев е български висш офицер (генерал-полковник), държавен деец и политик.

Участва в Партизанското движение в България по време на Втората световна война (1942 – 1944), става командир на Партизанска бригада „Чепинец“, участва във войната срещу Нацистка Германия.

Той е най-дългогодишният началник на Генералния щаб на БНА (1962 – 1989), първи заместник-министър на народната отбрана (1966 – 1989), член на ЦК на БКП (1962 – 1990) и на ВС на БСП (1990 – 1992). Министър на вътрешните работи (1989 – 1990), първи и последен вицепрезидент на Републиката (1990 – 1992) избиран от Народното събрание. Народен представител в VII ВНС и V-IX НС. Автор е на мемоарни книги и военно-теоретични трудове.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход, образование и младежки години[редактиране | редактиране на кода]

Атанас Семерджиев е роден на 21 май 1924 г. в с. Лъджене, днес квартал на Велинград. Произхожда от бедно чиновническо семейство. Баща му е служещ, член на БРП (к.) след 9 септември 1944 г., а майка му е домакиния също членка на БРП (к.). Учи в Пазарджишката гимназия, където е активен член на Работническия младежки съюз (РМС) от 1939 г. Има незавършено общо – средно реално образование.[2]

Задържан е от полицията през октомври 1941 г. с група другари, но не е правил показания. Излиза в нелегалност от 16 декември 1941 г. и от април 1942 г. е партизанин в Родопския партизански отряд „Антон Иванов“. От 1943 г. е член на БРП (т.с.) и командир на чета „Братя Кръстини“, която прераства в партизанска бригада „Чепинец“.[2] След това е командир на бригадата.[3]

Военна дейност[редактиране | редактиране на кода]

 Основна статия: Участие на България във войната срещу Третия Райх

През 1944 г. участва във Втората световна война срещу Нацистка Германия, като помощник-командир на дружина в 27-и пехотен полк (от септември до декември 1944 г.).[4] След това довършва образованието си, завършва военно-съкратен курс на НВУ „В. Левски“ (януари-септември 1946). Получава гимназиална диплома в Пазарджик и отново постъпва на служба в Българската армия. От 1 януари до 1 октомври 1946 г. е член на ОК на БРП (к.) и член на ОК на РМС. Между ноември 1946 и януари 1948 г. е командир на дружина в Разузнавателното управление на Министерството на отбраната. До 1 януари 1948 г. работи като помощник началник на секция в Разузнавателния отдел при Генералния щаб.[2]

От 1 януари 1948 до 6 декември 1950 г. завършва в СССР престижната руска Военна академия „М. Фрунзе“, а през 1958 – 1960 г. – генералщабната академия „Климент Ворошилов“. От декември 1950 до юни 1951 г. е командир на бригада в Разузнавателното управление. От юни 1951 г. е назначен за заместник-началник на Оперативно управление по оперативна подготовка и контрол и началник на отдел „Информация“ (6 отдел) на Разузнавателното управление[5]. Остава на тази позиция до ноември 1952 г., когато е назначен за заместник-началник на Оперативното управление Генералния щаб по оперативна подготовка и контрол[6]. От 1953 до 1960 г. е началник на Оперативното управление на Генералния щаб. Между 1960 и 1962 г. е началник-щаб на втора армия в Пловдив. След 1962 г. е началник на генералния щаб в продължение на 27 г.[2]

Политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

Преди ноемврийския пленум от 10 ноември 1989 г.[редактиране | редактиране на кода]

От 5 ноември 1962 г. генерал-лейтенат[2] Семерджиев е кандидат-член на ЦК на БКП[7] и първи заместник-министър на народната отбрана.[4] След 19 ноември 1966 г. е пълноправен член на комитета на партията.[8]

След промените от 1989 г.[редактиране | редактиране на кода]

 Основна статия: Ноемврийски пленум на ЦК на БКП (1989)

След падането на комунистическите режими и смяната на политическата система през есента на 1989 г., в страните от т.нар. Източен блок настъпват някои промени в номенклатурните структури, установени дотогава от съществуващата репресивна власт. В България тези събития се свързват с датата 10 ноември 1989 г., когато Тодор Живков е освободен от длъжността генерален секретар в партията (фактически държавен глава на страната).

На 27 декември 1989 г. ген. Атанас Семерджиев е назначен за министър на вътрешните работи в правителството на Георги Атанасов (юни 1986 – февруари 1990). От 29 януари 1990 г., със строго секретна от особена важност докладна записка, ген. Атанас Семерджиев разпорежда прочистване на досиетата на агентурния апарат на Държавна сигурност (ДС).[9] Няколко години по-късно срещу генерал Семерджиев е заведено дело във връзка с тази негова заповед, издадена в качеството му на министър на вътрешните работи на България.[2]

Атанас Семерджиев заема отново поста министър на вътрешните работи и при следващото правителство – първото правителство на Андрей Луканов (8 февруари 1990 – 2 август 1990). След преименуването на БКП остава член на Висшия съвет на БСП.

Вицепрезидент (вицепредседател) на Републиката[редактиране | редактиране на кода]

През август 1990 г. след оставката на Петър Младенов, в резултат на компромисно политическо споразумение между управляващата БСП и опозицията, Атанас Семерджиев е избран за вицепрезидент, като президент става Желю Желев – лидерът на опозиционния Съюз на демократичните сили. Уволнява се от Българската армия със звание генерал-полковник.[4]

Агентурна дейност[редактиране | редактиране на кода]

С Решение №7 от 19 юли 2007 г. на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА се оповестява агентурната дейност на Атанас Георгиев Семерджиев в качеството му на съдържател на явка под името „Славейчето“.[10][11] Името му фигурира също и в Решение №14 от 4 септември 2007 г. на същата комисия.[12]

Съдебно дело[редактиране | редактиране на кода]

През 1992 година прокуратурата започва разследване за унищожаване на досиета на комунистическата Държавна сигурност срещу генерал Семерджиев и началника на Трети отдел („Архиви“) на ДС генерал Нанка Серкеджиева. Започва дело по обвинения, че в качеството си на вътрешен министър Атанас Семерджиев е наредил унищожаване на 134 102 агентурни дела. Повод за това е строго секретна от особена важност докладна записка № ІV – 68 от заместник-министъра ген. л-т Ст. Савов, която е изготвена от отдел „Архиви“ и утвърдена от генерал Семерджиев като министър на вътрешните работи. В нея се предлага поради усложнена политическа и оперативна обстановка, от делата на изключената агентура да се унищожат работните дела на чужди граждани, както и личните и работни дела на секретни сътрудници – български граждани. За унищожените дела да се изготвят формализирани картони-заместители без имена, а само с псевдоними и регистрационен номер, които да се микрофилмират.[13] Преструктурирането да създаде резервен фонд, в който да се запазят всички важни документи под ръководството на ген. Нанка Серкеджиева като шеф на отдел „Архиви“. Фондът е изнесен в секретен обект на МВР далеч от София.

Десет години по-късно, на 11 април 2002 г. Върховният касационен съд налага на генерал Семерджиев присъда лишаване от свобода за 4 години и 6 месеца, а на ген. Серкеджиева – 2 години, при общ режим на изтърпяване Двамата са признати за виновни за злоупотреба с власт и превишаване на служебните им правомощия, заради унищожаването на 144 235 досиета през 1990 година. Семерджиев е поставен под домашен арест, който продължава две години и половина, след което мярката е заменена с подписка и парична гаранция. Обжалват и Върховният съд установява, че произнесените присъди са плод на политическа преднамереност и са юридически несъстоятелни. През 2003 година присъдата е отменена, делото е върнато на прокуратурата за доразследване и не е вкарано повече в съда. Новата мярка за неотклонение е снета през пролетта на 2005 г., а през 2006 г. делото окончателно е прекратено.[14]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Атанас Семерджиев има един брат и две сестри. Брат му и сестра му Славка са членове на БКП. Другата му сестра е членка на ДКМС. Жена му произхожда от чиновническо семейство и по народност е еврейка. Баща ѝ е учител, а майка ѝ е аптекарка – членка на БКП. Самата тя като ученичка в 4 и 5 клас е членка на „Бранник“, но фашистки прояви няма. Членка е на ОФ. Вуйчо ѝ, брат на майка ѝ, през 1927 – 1928 година е работник в Швейцария.[2] По-късно се развеждат.[15]

Атанас Семерджиев има двама синове – Цветан и Емил.[15] И двамата са научни работници в областта на комуникационната и информационна техника. Цветан Семерджиев[16] е професор, доктор на науките, преподавател във Военна академия – София. Автор е на книгите „Информационна война“, „Войната на мрежите“, „Информационна сигурност“, „Стратегическо ръководство и лидерство. Организации“, „Стратегическо ръководство и лидерство. Среда“,[17] както и на множество статии в списание „Военен журнал“, някои в съавторство със своя брат. Емил Семерджиев (1956 – 2001)[18] е доцент, доктор на науките. Автор е на книгата „Не дърпай вертолета за опашката“.[19] Почива от рак. След смъртта му Атанас Семерджиев помага на семейството му. Има внук и внучка от сина си Емил и внук от сина си Цветан.[15]

Награди и отличия[редактиране | редактиране на кода]

Награден е със званието „Герой на социалистическия труд“, орден „Народна република България“ I, II и III степен и два ордена „Георги Димитров“.

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

След пенсионирането си Атанас Семерджиев живее сам в четиристайния си апартамент в центъра на София. През 2001 г. екип на клиниката на д-р Чирков му присажда изкуствена аортна клапа на сърцето.[15] Доживява 90-годишния си юбилей, но го посреща в много тежко здравословно състояние, прикован на легло във военния санаториум в родния си Велинград. Преди това е настаняван в различни болнични заведения във Варна и Банкя. През последните няколко години от живота си не може да съществува без чужда помощ. Придвижва се трудно до леглото с проходилка, храни го помощник. За насъщните му нужди се грижи единствено придружител.[20] Почива на 8 май 2015 г. в София.

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • „Съветската военна наука за същността, източниците и ролята на моралния фактор в съвременната война“. 1953.
  • „Кои са източниците на моралната сила на нашата страна“. 1957.
  • „Бойци на трудовий народ“. 1960.
  • „За да има живот“. Спомени. 1964.
  • „Армия на социалистическата революция в България“. 1969.
  • „Щит на мира и социализма“. 1970.
  • „И никой не се завърна“. Спомени. 1971.
  • „Защита на родината и социализма“. 1972.
  • „Организация на Варшавския договор“. 1975. (съавтор)
  • „И всички се бяха обрекли“. Спомени. 1985.
  • „Лято '90“. Пожарът. 1996.
  • „Преживяното не подлежи на обжалване“. изд. Христо Ботев, 1999. ISBN 954-445-617-1.
  • „Тревожна памет“. изд. Иврай, 2005. ISBN 954-912-107-0.
  • „Заложници на времето“. изд. Иврай, 2007. ISBN 978-954-938-814-5.
  • „Пожарът '90: Ненаказаното престъпление“. изд. Иврай, 2007. ISBN 978-954-938-819-0.
    • Михаил Алексиев. „Генерал Атанас Семерджиев“. Иврай. С. 2013. ISBN 978-954-9388-46-0

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Атанас Семерджиев
  2. ↑ а б в г д е ж Ф. 1Б; оп. 6; а.е. 4769, Протокол № 121 от 27 април 1962 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП с взети решения за: участието на България в строителството на хидроенергиен комплекс при Железни врата; строителството на пътя Ниш – Драгоман; оказване на помощ на Куба; награждаване на първенци в социалистическото съревнование по случай 1 май; присвояване званието „Генерал-лейтенант“ на Атанас Семерджиев – началник на Генералния щаб на Българската народна армия (БНА), и на Николай Чернев – началник на Главно политическо управление на БНА; утвърждаване на проектодирективи за ІV петгодишен план; утвърждаване на Указ и Постановление за гражданската отбрана на страната; утвърждаване на нови положения и състава на Главния военен съвет и Колегиума на Министерство на народната отбрана; площадки за строителство на предприятия за фуражни дрожди в районите на градовете Видин и Преслав; строителството на завод за фазерни плочи на гара Сливница; отправяне на покана за почивка в България към Евгени Шир – зам.-председател на Министерския съвет на Полската народна република; утвърждаване на протоколи на Контролната комисия на ЦК на БКП, с. 4 т. 5 и с. 31 – 36.
  3. ↑ Народни представители в девето народно събрание на Народна република България, Изд. Наука и изкуство, 1987, с. 69
  4. ↑ а б в Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  5. ↑ Протокол № 143 от 5 септември 1952, с.30
  6. ↑ Протокол №118 от 13 август 1953, с.25
  7. ↑ Ф. 1Б; оп. 34; а.е. 2, Стенографски протокол и решение на пленум на ЦК на БКП от 22 февруари 1965 г. по състоянието на Международното комунистическо движение през 1964 г.и отношението на БКП за съвещанието в Москва, с. 58 – 68
  8. ↑ Ф. 1Б; оп. 34; а.е. 49, Протокол от пленум на ЦК на БКП, състоял се на 12 декември 1966 г., относно: проектоплана и проектобюджета на страната за 1967 г.; участието на делегацията на ЦК на БКП на IX конгрес на Унгарската социалистическа партия; разговори с Йосип Броз Тито, с. 84 – 86.
  9. ↑ Докладната записка за прочистване на досиетата Архив на оригинала от 2017-04-26 в Wayback Machine., утвърдена от ген. Семерджиев. Документ на comdos
  10. ↑ Решение №7 от 19 юли 2007 г. // Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА, 2007. Посетен на 14 юли 2011.
  11. ↑ Първанов е вземал пари от Държавна сигурност, вербуван е през 1989 г. Архив на оригинала от 2007-08-21 в Wayback Machine., в. „Дневник“, юли 2007 г.
  12. ↑ Решение №14 от 4 септември 2007 г. // Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА, 2007. Архивиран от оригинала на 2012-02-03. Посетен на 15 юли 2011.
  13. ↑ Унищожени досиета на Държавна сигурност от комунистическия режим през 1990 г.. Справка на дирекция „Информация и архив“ в МВР от 1994 г. относно унищожените по заповед на мин. Семерджиев дела.
  14. ↑ bTV новините Архив на оригинала от 2015-05-18 в Wayback Machine..
  15. ↑ а б в г Генерал Атанас Семерджиев: Синът ми умря от рак на 42 години, Блиц, 10 юни 2009, посетен на 2 ноември 2015.
  16. ↑ проф. д.т.н. Цветан Семерджиев[неработеща препратка]
  17. ↑ Автор Цветан Семерджиев Архив на оригинала от 2013-11-08 в Wayback Machine., Хеликон.
  18. ↑ Emil Semerdjiev
  19. ↑ Емил Ат. Семерджиев – Не дърпай вертолета за опашката Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., Хеликон.
  20. ↑ Лазар Марков – Ген. Атанас Семерджиев бере душа, изоставен от всички!, Блиц, 20 май 2014.
  21. ↑ Ташев, Т., Недев, С., Върховното ръководство и висшето командване на българската армия (1879 – 1999), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2000, с. 371
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Биографии“         Портал „Биографии“          Портал „Политика“         Портал „Политика“          Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България“          Портал „Македония“         Портал „Македония“          Портал „България“         Портал „България“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Атанас_Семерджиев&oldid=12005283“.